ОБЩИНА ЛОМ

ОБЩИНА ЛОМ СЕ ПОКЛОНИ ПРЕД ВИДЕН ВЪЗРОЖДЕНЕЦ

176 години от рождението на Алекси Попангелов (1850 - 1935)

Бисер ТОШЕВ

Когато заобиколеният от заптиета съратник на Левски Ангел Кънчев се самоубива с изстрел в главата на кораба в Русе, той е снабден с тескере от един ломчанин. Това е видният възрожденец, учител, просветител, общественик, революционер, опълченец, мирови съдия, областен управител и два пъти народен представител Алекси Попангелов. Възпитаник на просветителската ломска школа на даскал Кръсто Пишурка и Никола Първанов, Алекси ще продължи образованието си в „Роберт колеж“ в Цариград. Там съдбата ще го срещне с едни от най-видните българи като Константин Стоилов, Иван Ст. Гешов, Иван и Рачо Славейкови, Стефан Панаретов…

 В тази будна и свободолюбива среда в годините на двойно робство – турско и гръцко духовно, ще се утвърди и избуи неговият стремеж за църковна независимост и национално освобождение. Завърнал се у нас като учител, Алекси Попангелов повече няма да търпи черкезките безчинства над народа. Подгонен от властите, зарязва даскалуването и се влива в редиците на българското емигрантство в Белград, Букурещ и Браила и последвалото опълчение. След Освобождението ще се включи със своите знания и умения всеотдайно в изграждането на новата българска държава. С паметно слово, минута мълчание и венец на гроба му, Община Лом отбеляза на 9 март 156-годишнината от неговото рождение. Събитието е част от родолюбивата инициатива „Памет и почит“ с която Община Лом почита личности и събития от своето богато минало и настояще, допринесли за богатото културно-историческо наследство на региона и страната.

Алекси Попангелов Попцанов е представител на онази предосвобожденска българска интелигенция, която полага основите на българското самоосъзнаване и просвещение в условията на османското владичество. Тази интелигенция не се появява спонтанно. Нейните корени се крият от десетилетия и векове преди Възраждането насам. Те са носители на онзи фитил, пламнал в мрака на килийните училища и пренасян стоически от българските свещеници – онези, които нямаха расо и златни одежди и само калпака и брадата ги различаваха от техните събратя селяни.

Такива свещеници са предците на Алекси Попангелов. Повече от двеста години (за толкова се знае) в родословното дърво на този бележит българин мъжете – бащи, деди и чичовци, са все служители на Бога и народа. Те и ще предначертаят пътя на Алексо. Той ще се роди в с. Котеновци, Ломско (дн. с. Якимово) на 9 март 1850 г в една изкопана в земята къща уземка, покрита с дръвя, шума и слама. Нейният бой не трябвало да надвишава височината на ездач, за да може заптиетата да държат под око раята. Първоначално учи в родното си село. След това е записан в с. Мокреш – същото онова село, в което поп Пунчо Куздин отворя прословутото си килийно училище и където написва своя Поппунчов дамаскин. След това Алекси е записан от баща си да изучава църковното пеене при прочутия тогава даскал Тодор от Вълчедръм. Но съдбата имала предвид  друго.

По това време в близкия Лом даскал Кръсто Пишурка вече е отворил своето школо и сложил в него табелата на първото българско читалище, а на сцената на ломския театър е изиграл и първото у нас театро. При една от обиколките си за будни деца в района Пишурка измолва родителите на будния Алекси да му го дадат за модерно образование. Така ще се прекъсне свещеническата традиция в рода на Попангелов. Но той ще се отдаде отново на бурна обществена дейност.

В ломското училище го поема ученикът на Пишурка и сам вече учител - Никола Първанов. Той е един от първите образовани български филолози. Възпитаник на Белградската Велика школа, в която е и преподавател, даскалът поставя основите на модерното образование у нас, като премахва песочницата и въвежда класното обучение. Учителят завинаги ще запали в съзнанието на малкия Алекси искрата на просвещението и свободата: „Свещеният образ на този мой учител, който насади в мене ревност и любов към науката, разпали в душата ми неугасим жар на родолюбие – остана неизгладим в моето сърце, в моята душа, в моите чувства, в цялото мое човешко същество. Към него съхранявам най-дълбоки почести и го считам за мой духовен отец.“

В създадената от Пишурка и Никола Първанов възрожденска училищна среда в Лом, идеал на Попангелов е най-будният ученик в школото – Митко Маринов. Това е съратникът на Раковски и бъдещ основател и пръв директор на Етнографския музей, както и директор на Народната библиотека в София – народоизследователят, книжовник, учител, етнограф, фолклорист, историк, писател, духовник и свещеник Димитър Маринов. С него и ломския търговец Димитър Ангелов, тримата ще основат по-късно Ломския революционен комитет. Даскал Митко Маринов пък ще приюти с риск за живота си в дома си след разбиването на Ботевата чета брата на войводата – бъдещият генерал Кирил Ботьов, както и поборника Иваница Данчов. След като са заловени, Маринов е осъден заедно с ботевите четници, с които дочаква Освобождението в Русенския зандан.

По примера на кумира си Митко Маринов, ученикът Алекси Попангелов се отличавал сред другите деца. След завършването на III-итогавашен клас, по съвета на своя учител Никола Първанов и със застъпничеството на Пишурка пред владиката Доротей за средства и издръжка, Алекси продължава образованието си в „Роберт колеж“ в Цариград. Разбрал за свободолюбивия му и непокорен дух, владиката прекъсва неговата издръжка и на следващата година е принуден да се прибере у нас. Установява се в Русе. Там започва работа като книжар при Хр. Г. Данов. Негов колега в книжарницата по това време е просветният деец Петър Живков – бъдещият автор на химна „Шуми Марица“ и брат на бъдещия просветен министър Георги Живков. С Петър Живков ще завържат трайно и близко приятелство, като Живков ще се премести след време като учител в Ломско. В Русе Алекси Попангелов съвсем естествено влиза в контакт с Русенския революционен комитет и бързо печели доверието на Никола Обретенов, Тома Кърджиев, Захари Стоянов и Георги Икономов. Заедно с тях и с Ангел Кънчев разпространява забранена от турската власт българска родолюбива литература. За да е по-пълноценен в полза на революционния комитет и в комитските дела, Алекси напуска топлата служба в книжарницата на Данов и става пътуващ книжар.

Воден от завета на Пишурка, че преди революцията ни е нужно Просвещение, Алекси Попангелов се завръща в родния край като учител, за да подготвя почвата. Включва се активно в местния революционен комитет. Заедно с Митко Маринов са сред първите разочаровани от бездействието на отговорника на БРЦК за Северозападна България Стоян Заимов.

По това време, едно заради броженията на българските въстаници, друго - поради вилнеещите в региона черкези, татари и аги, населението е подложено на системен тормоз. Буйната натура на Алекси не може да търпи повече издевателствата над своите събратя. Заради откритата му защита на своите събратя е подгонен от турците. Изоставя даскалската писалка и преминава Дунав, където грабва пушката и камата, за да пише с тях на терен най-новата българска история. Влива се в редовете на Втората българска легия в Белград и революционния комитет във Влашко. Включва се като доброволец в Опълчението през 1877 г. За участие в отбраната на Шипка е произведен в звание младши унтерофицер и награден с медал за храброст.

След Освобождението се включва в изграждането на институциите на младата българска държава. Става мировия съдия. През 1885 г е председател на Ломския окръжен съд. Оглавява и съдилищата в Стара Загора и Оряхово. Окръжен управител е на Видин. През 1894 г е избран за народен представител в VIII-тоНародно събрание, а през 1899 г. е отново депутат в X-тотоНародно събрание.

До края на дните си работи като уважаван общественик. До 1931 г. пише своите творби „Семейни спомени“ и мемоари, които са живо свидетелство на саможертвата на българските възрожденци в борбите ни за освобождение. „Никакви препятствия, никакви угрози за живота ми не бяха в състояние да сломят борческия ми дух. Затова животът ми в тая борба бе приятен и щастлив“, казва в своите мемоари поборникът. И ни завещава следните думи: „Да пази Господ българския народ от ново робство, под чиято и власт да било“.

Памет и почит пред делото на Алекси Попангелов Попцанов от признателни ломчани.